Гръмотевична буря?! Не се бойте - това са нашите!
Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде особено позволение на Клуб Z да разгласява Дневника ѝ на български.
1 юни 2022 година
В Днипро в този момент вали проливен дъжд с гръмотевици и светкавици. Моите животни са полудели.
Кира ми се качи на главата и при всеки гръм впива нокти в косата ми, като че ли желае да ме скалпира. Боли.
Хектор скимти и се пробва да се качи в скута ми, а като постави предните си лапи на коленете ми, получавам синини, които не минават със седмици. Кученцето тежи 45 кг.
Отначало ги укротявам: „ Скъпи мои, не се тормозете, това е единствено пролетна стихия “.
После им се карам: „ Бързо да слезете от мен, фу, не по този начин, на място! “
Не слушат.
А след това внезапно им споделям към този момент познатото харкивско изречение от началото на пролетта: „ Не се бойте, това са нашите! “
И какво мислите стана? Кира се запъти към своята клетка, Хектор – към дюшечето си.
Успокоиха се. Почиват. Чудни са делата Ти, Господи!
При кого още през днешния ден е буря с гръм и мълнии? Не се бойте – това са нашите!
3 юни 2022 година
100 дни от войната. Юбилей, да му се не види.
Мислехме ли си тогава, в края на февруари, че този пъкъл ще трае толкоз дълго? Че под безкрайните оръдейни гърмежи ще мине цялата пролет? Пролетта, която нямахме.
Помните ли началото на февруари? Ние не вярвахме. Дори когато научихме, че съветските войски са скупчени на украинските граници и това се виждаше на Гугъл картата. Дори когато по новините съобщиха, че задграничните дипломати напущат нашата страна.
Майтапехме се тогава, че вместо портиери би трябвало да сложим по входовете пулемьоти. Леко разтревожени се обаждахме на познати военни с въпроси. Споделяхме сред си разнообразни хипотези за „ кремълските игрички “. Дори събирахме значимите документи в един пакет – за всеки случай. Но ние все едно не вярвахме, че това е допустимо.
А помните ли, по какъв начин в първите дни на войната обсъждахме разнообразни аргументи за нахлуване? Търсехме някакъв смисъл.
Просто тъй като човекът така е изработен, че би трябвало да схваща „ за какво? “
Разпространяваше се версията, че на Путин погрешно му рапортуват, че го дезинформират и той в действителност счита, че из градовете ни се разхождат националисти и убиват рускоговорещи украинци. И че единствено след няколко дни всичко ще се обясни.
Смешно ми е да си спомням колко наивни бяхме. В първите дни на войната.
А помните ли как ние всички се втурнахме да пишем и да се обаждаме на съветските си другари и родственици?
Струваше ни се, че това ще помогне. Че те ще излязат по площадите и ще спрат тази война…
А след това пристигнаха Буча, Ирпин, Мариупол. Милиони бежанци, хиляди гробове, стотици наградени със званието „ Герои на Украйна “.
Посмъртно.
Днес психотерапевтите ни приканват да търсим нещо положително в тази война. Звучи ужасяващо, само че всъщност е правилно. Само по този начин можем да преодолеем напрежението. Всички ние през днешния ден сме толкоз наострени – можеш да се порежеш във всеки един от нас. Независимо от това къде се намира индивидът – в окупация, в евакуация или на фронта.
Аз да вземем за пример се научих постоянно да зареждам колата си до дупка и да се обаждам на родителите си по три пъти дневно. Но това не стига.
В търсенето на същински „ позитивното “ стигнах до подобен извод:
Хората, които преди войната се изживяваха като „ величия “ – високопоставените, раздаващи „ сладки “ разрешителни – те се спихнаха.
Направо пред очите ни.
Дамата от санепитстанцията, която през целия си живот е слагала кръгли печати в книжките на продавачите по пазарите против подкуп, изведнъж проумя, че тя е никой. Че няма нито специалност, нито поминък. Че към нея няма нито почитание, нито пиетет, нито поклонение. Нищо няма. И като резултат – лагерът за бежанци в Познан, където тя е не Римма Валентиновна (съвпадението е случайно), а лелката от третото легло в 18-ата редица.
Младият мъж Валери Георгиевич, който величаеха, който се изживяваше като главатар на един от регионите в харкивска област (от вида „ ще поговоря със Сергей Иванович, да видим какво можем да създадем по вашия въпрос), изведнъж разбра, че къщата му с градинар и басейн вече нищо не коства. Че нощният клуб, в който той за една вечер профукваше по три минимални месечни заплати, е изгорен. А той самият се оказа просто Валерка, който даже за фронта не става – доста е недъгав, и страхлив от горната страна на всичко.
Не се майтапя с тъгата на тези хора, не съм толкоз кръвожадна.
Искрено се веселя на това, че те ще изчезнат от нашия живот. Ще се разтворят, ще потънат, ще отпаднат като рудиментарните опашки.
След Победата, несъмнено.
Ние безусловно ще оцелеем, ще изплачем тъгата си и ще построим отново своята страна. И ще се очистим от всевъзможен тип паразити. От псевдопрофесионалисти, псевдопатриоти, псевдополитици, псевдочиновници.
Ще се изчистим като природата след Коронавирус. Готина страна ще имаме!
Всичко ще е добре. И Украйна ще пребъде!
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на локалния голф-клуб* Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
1 юни 2022 година
В Днипро в този момент вали проливен дъжд с гръмотевици и светкавици. Моите животни са полудели.
Кира ми се качи на главата и при всеки гръм впива нокти в косата ми, като че ли желае да ме скалпира. Боли.
Хектор скимти и се пробва да се качи в скута ми, а като постави предните си лапи на коленете ми, получавам синини, които не минават със седмици. Кученцето тежи 45 кг.
Отначало ги укротявам: „ Скъпи мои, не се тормозете, това е единствено пролетна стихия “.
После им се карам: „ Бързо да слезете от мен, фу, не по този начин, на място! “
Не слушат.
А след това внезапно им споделям към този момент познатото харкивско изречение от началото на пролетта: „ Не се бойте, това са нашите! “
И какво мислите стана? Кира се запъти към своята клетка, Хектор – към дюшечето си.
Успокоиха се. Почиват. Чудни са делата Ти, Господи!
При кого още през днешния ден е буря с гръм и мълнии? Не се бойте – това са нашите!
3 юни 2022 година
100 дни от войната. Юбилей, да му се не види.
Мислехме ли си тогава, в края на февруари, че този пъкъл ще трае толкоз дълго? Че под безкрайните оръдейни гърмежи ще мине цялата пролет? Пролетта, която нямахме.
Помните ли началото на февруари? Ние не вярвахме. Дори когато научихме, че съветските войски са скупчени на украинските граници и това се виждаше на Гугъл картата. Дори когато по новините съобщиха, че задграничните дипломати напущат нашата страна.
Майтапехме се тогава, че вместо портиери би трябвало да сложим по входовете пулемьоти. Леко разтревожени се обаждахме на познати военни с въпроси. Споделяхме сред си разнообразни хипотези за „ кремълските игрички “. Дори събирахме значимите документи в един пакет – за всеки случай. Но ние все едно не вярвахме, че това е допустимо.
А помните ли, по какъв начин в първите дни на войната обсъждахме разнообразни аргументи за нахлуване? Търсехме някакъв смисъл.
Просто тъй като човекът така е изработен, че би трябвало да схваща „ за какво? “
Разпространяваше се версията, че на Путин погрешно му рапортуват, че го дезинформират и той в действителност счита, че из градовете ни се разхождат националисти и убиват рускоговорещи украинци. И че единствено след няколко дни всичко ще се обясни.
Смешно ми е да си спомням колко наивни бяхме. В първите дни на войната.
А помните ли как ние всички се втурнахме да пишем и да се обаждаме на съветските си другари и родственици?
Струваше ни се, че това ще помогне. Че те ще излязат по площадите и ще спрат тази война…
А след това пристигнаха Буча, Ирпин, Мариупол. Милиони бежанци, хиляди гробове, стотици наградени със званието „ Герои на Украйна “.
Посмъртно.
Днес психотерапевтите ни приканват да търсим нещо положително в тази война. Звучи ужасяващо, само че всъщност е правилно. Само по този начин можем да преодолеем напрежението. Всички ние през днешния ден сме толкоз наострени – можеш да се порежеш във всеки един от нас. Независимо от това къде се намира индивидът – в окупация, в евакуация или на фронта.
Аз да вземем за пример се научих постоянно да зареждам колата си до дупка и да се обаждам на родителите си по три пъти дневно. Но това не стига.
В търсенето на същински „ позитивното “ стигнах до подобен извод:
Хората, които преди войната се изживяваха като „ величия “ – високопоставените, раздаващи „ сладки “ разрешителни – те се спихнаха.
Направо пред очите ни.
Дамата от санепитстанцията, която през целия си живот е слагала кръгли печати в книжките на продавачите по пазарите против подкуп, изведнъж проумя, че тя е никой. Че няма нито специалност, нито поминък. Че към нея няма нито почитание, нито пиетет, нито поклонение. Нищо няма. И като резултат – лагерът за бежанци в Познан, където тя е не Римма Валентиновна (съвпадението е случайно), а лелката от третото легло в 18-ата редица.
Младият мъж Валери Георгиевич, който величаеха, който се изживяваше като главатар на един от регионите в харкивска област (от вида „ ще поговоря със Сергей Иванович, да видим какво можем да създадем по вашия въпрос), изведнъж разбра, че къщата му с градинар и басейн вече нищо не коства. Че нощният клуб, в който той за една вечер профукваше по три минимални месечни заплати, е изгорен. А той самият се оказа просто Валерка, който даже за фронта не става – доста е недъгав, и страхлив от горната страна на всичко.
Не се майтапя с тъгата на тези хора, не съм толкоз кръвожадна.
Искрено се веселя на това, че те ще изчезнат от нашия живот. Ще се разтворят, ще потънат, ще отпаднат като рудиментарните опашки.
След Победата, несъмнено.
Ние безусловно ще оцелеем, ще изплачем тъгата си и ще построим отново своята страна. И ще се очистим от всевъзможен тип паразити. От псевдопрофесионалисти, псевдопатриоти, псевдополитици, псевдочиновници.
Ще се изчистим като природата след Коронавирус. Готина страна ще имаме!
Всичко ще е добре. И Украйна ще пребъде!
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на локалния голф-клуб* Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ